Боговете в славянската митология

ПЕРУН

Едно от най-могъщите славянски божества, сътворител на гръмотевицата и светкавицата, носител на бури и дъжд, поради което има и плодородни аспекти, закрилник на бойците и предводител на отрядите по време на битка; почти навсякъде е върховен бог. Името му се извежда от индо-европейския корен „перк“, „парг“, което означава „удрям“, „поразявам“ и в общия славянски се е развило в „пiерун“, „piorun“, „parom“, т.е. гръм, светкавица. 

Някога господар на всичко и върховен бог бил Сварог – богът на небето и първичния огън. Той бил мирен бог – баща и съзидател. Имал трима сина – Даждбог Сварожич, добрият златолик бог на слънцето, топлината, светлината и живота, закрилник и дарител на хората; яростният Сварожич – бог на земния огън, чието първо име не бива да се произнася и за това почти никой не го знае; и Перун Сварожич – страховитият и жесток бог на мълниите, гръмотевиците, бурите, ураганите, градушките и войните, възмездител и наказател на хората, пазител на световния ред. Когато славяните започнали да се разселват, те се сблъсквали с много
чужди племена и животът им се превърнал в постоянна война за оцеляване, поради което започнали да отдават по-голяма почит на войнствения Перун, отколкото на миролюбивия Сварог. Така Перун се превърнал във върховен повелител, измествайки баща си. 
Но освен мълниеносец, рушител и наказател, Перун е и благодетел – дъждовете които предизвиква носят живот и плодородие на земята; за да поощри праведните хора, той им помага и ги дарява за добрите им дела; а жестокостта и строгостта му внасят и утвърждават реда сред людете, защото ако нямаше кой да ги контролира и възмездява, те сами биха се унищожили един друг и биха затрили целия човешки род.
СВАРОГ
Върховен небесен бог. Господар и родител на боговете. Господар на божествения свят Прав,
творец и приносител на огъня. Сварог е едно от първите божества, създадени от великия творец Род. Съпруга на бог Сварог е богинята на земята и живота Мати-Земля, а от тяхната съпружеска връзка се раждат по-младите богове като Даждбог, Перун, Лада и т.н. 
Някога Сварог бил върховен господар, но с времето синът му, гръмовержецът Перун, го изместил и усвоил властта над земята и хората. Оттогава Сварог следи за спазването на вселенския закон Правда на небесата, сред боговете, и се интересува само от небесните дела.
ВЕЛЕС, ВОЛОС, ВЛАС
Името му се свързва с „влас“ – косъм, козина, т.е. „облечен в кожи, скотовъдец“. Някои го извеждат от „власть“ – власт, мощ и „власти“ – владея, притежавам, господствам. 
Влас е богът на мъдростта, магията, познанието, скотовъдството, покровител на стадата и оттам – на богатството (колкото по-голямо стадо има човек – толкова е по-богат!). 
Влас обитава „Долната земя“ и в този план също е бог на мъртвите, но той символизира по- философски аспекти на смъртта, в качеството й на стадий от прераждането, на резултат от завъртането на жизнения цикъл. Разбира се тук „прераждане“ означава универсално трансцендентално преминаване от едно същностно състояние в друго, като развитие по права линия, а не в кръгова цикличност, както е в източната философия. 
Влас може да бъде оприличен донякъде на кеметския (древноегипетския) бог на смъртта, прераждането и обновлението, Осирис. Това оприличаване, обаче, ще е ограничитилно, тъй като голяма част от характеристиките (оплодителни, плодотворни) на Осирис са присъщи на славянския Ярило, а не на Влас. 
Влас не е партньор на Морена, а по-скоро нейна алтернатива или дори повелител, като господар на Нав. Вероятно именно Власовите владения славяните са наричали „рай“ – термин, известен още от предхристиянския период, зад който стояла представата за вечно зелена, богата, отрупана с плод градина на топлина и блажен покой.
МОРА, МОРЕНА, МАРА, МАРЖЕНА

Богиня на суровата зима, на студа, на страданието, на смъртта и всички свързани с нея емоции. Макар явно името й да е изведено от общославянския корен „мор“, т.е. смърт или от глагола „морити“ – убивам, допустима е и евентуална кореспонденция с „морз“ – мраз, студ. Морена е обитателка на подземното царство, обиталището на душите на умрелите, така наречените „мори“. По вертикалата на Световното дърво тя заема най-долната от трите сфери, сферата на корените, на злите хтонични сили, където обаче съобитава и богът на стадата Велес, носещ тъкмо обратни на Морена характеристики. 

Морена лесно може да бъде отъждествена със старогерманската Хелл, чието име в германските езици след християнизацията започва да значи „Ад“, т.е. християнския подземен свят. Също като скандинавската царица на мъртвите, Мора сама може да донесе смърт, да управлява мъртвите и да решава кой да влезе в Ада, и кой не. 
Не съществува подобен еквивалент между Морена и древногръцката Персефона, която, отвлечена от Хадес в подземното царство, така и си остава някак несвойствена, непринадлежаща нему. Определени паралели, обаче, могат да се направят с древногръцката Хеката, която обитава света на мъртвите и понякога носи смърт, при което отвежда жертвите си във владенията на Хадес.
ДОЛЯ, СРЯЩА, СРЕЧА
Богиня на щастливата съдба и късмета, приносителка на радост и щастие, помощница на богинята на домашното добруване – Макош. Представяна е като златокоса девойка, която, също като Макош, често преде златна прежда и в нея вплита съдбите на хората, т.е. щастливите моменти в съдбите им. Често Доля пътува по земята и може да се яви на всеки – веднъж като момиче, веднъж като момче. Помолва за малка услуга, подпитва това и онова и, ако човекът е добър, отзивчив, почтителен, тя го дарява с късмет. Ако човек е сприхав, неуслужлив или каже лоша дума за боговете, Доля се отвръща от него и щастието никога не идва при такъв човек. Доля очевидно е източно-славянският вариант на богина Сряща.
КОЛЕДА, КОЛЯДА, КОЛЕНДА, БОЖИК
Слънцето-младенец, зимното слънце, бог на зимното слънцестоене. Нему се молят славяните да порасте по-бързо и отново да се превърне в благото пролетно слънце Ярило, за да донесе нов живот след зимата. Бог Коледа се почита в периода 25 студен (декември) – 6 просинец (януари). Почитат го като приносител на надеждата, веселието, пиршествата. В негова чест пеят коледни заклинателни песни, вещаещи богатство и благополучие на рода и дома. 
КЪПАЛО, КУПАЛО, КОНПАЛО
бог на лятното слънцестоене. Къпало е възмъжалият, съзрелия Ярило. Ярило идва в човешкия свят Яв всяка пролет, за да донесе нов живот, плодородие и добра реколта. След края на пролетта, в първия ден от лятото – 23 липен (юни), Ярило се превръща в Къпало. Животът му на земята е достигнал апогея си и се обръща към своя край. Той е свършил работата си тук и се отправя към земята на мъртвите Нав, за да се върне отново следващата пролет. Затова и празникът Къпало, отбелязващ лятното слънцестоене, е всъщност прощаване с остарелия Ярило, подготовка за неговото ритуално погребване. По време на празненствата, за последно се изразява радостта на хората от гостуването на Ярило, щастието което той им е донесъл. Произнасят се заклинания и молби богът на плодородието да дойде и следващата година. Веднага след празника Къпало започва жалеенето по бога Къпало. Годината е преполовена, предстоят последните плодоносни месеци, след което идва зимата – времето на богинята на смъртта Морена, време на мрак, студ, нищета, болести. 
ЛАДА
Богиня на красотата, любовта, брака, семейния живот; човешката майка, защитница на човешкия живот и закрилница на жените. Към нея следва да се отправят молитвите за лична защита, за майчина защита над нейните деца. Особено почитан сред всички славяни свръхестествен персонаж, Лада съчетава едновременно елинските Хера и Афродита, германските Фрея и Фриг. Такова едно съчетание между сексуалното привличане, страстта, плътската любов и брачното целомъдрие е сравнително рядко в езическите вярвания. То е достоверен свидетел на отношението на патриархалното езическо общество към любовта и брака. 
Във всички патриархални общества, решаваща дума относно омъжването имат родителите, особено бащите. Те преценят и определят с кого да се обвържат наследниците им. В традициите на повечето народи при взимане на такова отговорно решение, съгласието на младоженците е било без значение, но това сякаш не е така при славяните. Естествено, че и тук бащите, старейшините на рода избират подходящия партньор, но това не е така безогледно, тиранично, а по-скоро има формата на съгласие. Младите които са се харесвали, са давали израз на своите чувства пред рода, а старейшините са ги взимали под внимание и са стараели да ги уважат, когато дойдело време за задомяване. По този начин привличането, истинската любов еволюирали чрез брачната церемония в по-силно духовно обвързване, в доживотна взаимна обреченост. Затова и нямало нужда една богиня да е но сител на любовта, а друга на брака, като две различни социални явления. 
Само в този контекст можем да разберем и свидетелството на византийския хроникьор Псевдомаврикий: „Жените им (на славяните) са целомъдрени повече, отколкото човешката природа допуска, така щото повечето от тях смятат смъртта на мъжете си за своя собствена смърт и се удушават доброволно, като не смятат вдовството за живот“. Такъв обичай силно впечатлява дори възпитаника на консервативното средновековно християнско византийско общество и едва ли би бил възможен, ако славянките са били насилствено женени за мъже, които не обичат. 
Свързана с богинята Лада и с омъжването по любов била е също традицията, след езическите славянски фестивали в края на пролетта, младежи и девойки да излизат на смесени групи в гората и да се връщат едва на следното утро. Този обичай бил изкоренен най-трудно сред новопокръстеното славянство и често е изтъкван от повърхностно запознати с въпроса автори като израз на езическата безнравственост и пошлост. Той обаче несъмнено е много по-практичен и полезен за общественото здраве от друг един, превърнат във висше християнско благонравие, обичай младоженците да се виждат за пръв път едва на сватбата си. Такива церемониални „нощни разходки“ са изигравали ролята на по-късния християнски годеж и чрез тях младите хора са затвърждавали съществуваща вече помежду им духовна връзка, опознавали са се и заедно са се подготвяли да встъпят в брак, която подготовка е от особена важност за бъдещата здравина на семейството, т.е. на рода, на цялото.
ЯРИЛО, ЯРИЛА
Във Веда Словена – „Яра“; бог на пролетта, младостта, плодородието, страстта и плътската
любов. Партньор на Лада. Често му се приписват и прелюбодействени характеристики. Във връзка с това руски сказания го посочват като ежегоден оплодител на Мати Земля – съпругата на Сварог. Представят го като млад голобрад златокос мъж. Облечен е в нехарактерна за мъжкото облекло дълга (женска?) риза, със зелен венец на главата и китка житни класове в лявата си ръка. В дясната понякога носи рог или напъпила дървена сопа (символ на мъжката сексуална сила) или дори меч (асоциацииран с мъжкия член).

* Статията не е авторска, а е от отдавна загубен източник в Интернет. 

Advertisements

Публикувано от

Iuno

utque erat et tellus illic et pontus et aer, sic erat instabilis tellus, innabilis unda, lucis egens aer; nulli sua forma manebat, obstabatque aliis aliud, quia corpore in uno frigida pugnabant calidis, umentia siccis, mollia cum duris, sine pondere, habentia pondus.

Един коментар към “Боговете в славянската митология”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s