Венера – последната загубена част от мен

За мое голямо щастие, времето се разхлади, паднаха първите по-трайни дъждове и макар да знам, че е за кратко, облаци са покрили небето от няколко дни насам. Макар все още да не е есен, ми е празнично и есенно и по случай това малко по-рано започнах работата си със сянката, която реших да е традиционна за есента от миналата година.

Но не само времето ми нашепва нуждата от подобна практика, а най-вече – нуждата. Нуждата да оценявам адекватно себе си. Нуждата да знам цената на времето си. Нуждата да знам, че постиженията ми не са израз на проста случайност и благоволение на Небесата към иначе мекотелестата ми персона. И най-вече – нуждата свободно да се развивам и изявявам без да спирам в последния момент, твърдо убедена, че дори и най-простата ми молба ще бъде брутално отхвърлена, както и самата аз. Вече не се събирам в границите, които бях начертала с тебешир преди години.
Помня все още твърде ясно психическото падение, онзи момент в живота ми, в който окончателно поставих женствеността и положителната си себеоценка на жертвения олтар. Беше в онези тийнеджърски години, когато нуждата да си обичан и оценяван е най-голяма, за да може да укрепнат и улегнат в последствие бушуващите хормони, развилнелите се подличности, които също се развиват и се хранят (но с впечатления и емоции) в нищо неподозиращата глава на растящият пубер.

Беше часът по физическо. Бяхме шест момичета (толкова бяхме в клас), а учителят с момчетата беше излязъл навън да ги наблюдава, докато играят футбол:
– Направи ето така! – Каза тя и застана като момиче от кориците на списанията.
Опитах … наистина опитах …
но вероятно съм изглеждала като слон в стъкларски магазин:
Хахахахаха! – Разсмяха се момичетата – хахахаха!
– На теб изобщо не ти се отдава да бъдеш женствена!

Глупави момичета. Всички във въпросният физкултурен салон. Играехме си с Боговете, но все още не знаехме, че го правим. Силно се съмнявам която и да е било от тях да го е разбрала, но ето, дойде моментът, в който аз го разбрах за себе си.
Диомед рани Венера! Диомед рани Венера!

 

Там Диомед бе подгонил Киприда със копие медно,

знаейки, че е безсилна богиня и няма дял равен

с тези богини, които предвождат герои във битки —

нито Атина е тя, нито пък Енио градоломна.

Вред я преследва сред гъсти редици и щом я настигна,

славният син на Тидея се втурна направо към нея,

своето копие хвърли, рани я във бялата китка.

В първия миг острието разкъса й дивния пеплос,

който самите харити за нея приготвиха сръчно,

стигна до китката, водната кръв на богиня потече —

****

Горко проплака Киприда, изпусна сина си да рухне.

И точно, както в Омировият епос тя си тръгва унизена и с нарена китка от бойното поле, така си тръгна и моята. Години след това в продължение на много време препрочитах този откъс със садкомазохистично удоволствие без изобщо да осъзнавам, че отразява подсъзнателните ми нагласи.

Сега разбирам, че не са ми трябвали никакви позички, за да излъчвам автентична женственост. Аз съм жена с Венера в Лъв на куспидата на 12 дом и квадрат с Плутон и най-често ми трябва просто продължителен поглед, за да получа това, което искам. Някои постигат това със сластни движения, други с чар, ум и какво ли още не – всяка от нас е родена с някаква „специална сила“ и непритежанието на другите нищо не значи (освен, че фокусът ни е грешен, ако гледаме в тази посока).

Какво стана после с историята ли се питате? Изправих се. Не беше царствено. Не беше достолепно. Но се изправих. Отдалечих се и нищо не казах. Човекът, който тогава се изправи е този, когото до скоро наричах Аз и този, когото познавам, защото не се станах по силата на голямата вяра в себе си, не, из напуканите основи на съзнанието ми, които бяха довършени от тази последна буря, изникна за първи път самият Сатурн. В тази вариация на нашият мит той не поглъща само децата си, а всички провали и Венера беше отчетена от него като тотален провал. Трябваше само минута, за да я затрие толкова качествено, че всеки да забрави, че някога е съществувала.

Женственост. Творчество. Изразяване на любовта. – К’ви са тези неща, бееее?! Кастрирани – това е новата мода! Творчество – не ме занимавай с глупости! Изразяване на любовта – но защо, не можем ли да стоим като пънове безизразно и да чакаме да ни се докажат, тогава сто процента е истинско, трябва да има някакво „дребничко“ „лекичко“ препятствие.

– Тъндъре, изглеждаш страшно на тази снимка … но наистина имам предвид страшно, тръпки ме побиват!
– Аууууу, благодаря ти, Х, много се старая, радвам се, че се виждат резултатите от това!


Тъндъре, толкова си страшна, че не смеех чак да се запозная с теб!
– Ааааа, добре, супер, тъкмо се бях уплашила, че тая bitch Venus е наизлязла, имам предвид, защо иначе би искал/а да се запознаеш с мен?

(базирани на не един или два истински случаи)

Не се сърдете и не съдете Сатурн, обаче, защото сега, когато имам възможността да се завърна към този забравен принцип, да интегрирам тази сенчеста страна от себе си, аз я намирам точно в състоянието, в което съм я оставила някога. Нито косъм не й е паднал от главата, с други думи. Защото, макар и преминала през последствията на абсолютен блокаж и неосъзнаване на женското у себе си, смятам, че това не е най-лошата присъда, която съдбата може да отсъди. Далеч по-зле е, когато преиначим самият принцип. Жени, които продават „любовта“ си за пари. Изложени почти голи тела … за нищожно внимание под формата на лайкове, манипулации … за да му спечели любовта. Тогава е петно, което жената поставя върху своята женственост и то … доста трудно се трие, защото създава грешната представа, че това е правилно работещият принцип, манифестиран и осъществен.
Повдига ми се от тази представа. Винаги ми се е повдигало. Ставало ми е изключително тъжно, когато ми кажат, че трябва да играя някакви игри, да се надцаквам с човека, когото се предполага, че обичам – че от свободното, гордо същество, което е, аз трябва да намеря начин да унизя достойнството му, да бъркам по раните му докато вече той не е нито толкова свободен, нито толкова горд, а е паднал в краката ми (единствено в моите може да пада, бе!).
След това идват представите, че истинската жена винаги ходи тъпо ухилена като Мона Лиза (не, няма други варианти), носи токчета и ако я грози опасността да падне и да си ожули носа, нещо не й е наред; от устата на жената не излизат никакви мръсни думи; Истинската жена не спори, не повишава тон; Жената обединява, съединява (така че да не точи меч, а да си чете дипломатическия речник).
В моментите, в които съм си казвала, че е крайно време да работя с Венера, винаги съм се досещала за тази насадена представа. Тя лъха навсякъде, дори понякога я виждам в качествената астрологическа литература. И отново свъсвам вежди, защото … ако това е Венера, аз не искам, никога, по никакъв повод и по никакъв начин да я интегрирам. Готова съм да платя цената (и я плащах много години) да живея живот, в който тя е несъществуваща.

И трябва да кажа, това е тъжен живот, като в Асфоделските полета. Всичко е равно, безинтересно, оцветено с някакви бегли, едвам доловими багри и всичко, което опиташ като удоволствие, има вкусът на пръст. И все пак е по-добро от нагарчащите нотки в горният пример.
И през всички тези години съм била толкова отвратена, че не ми дойде на ум да запитам Венера верни ли са всички ужасни неща, които говорят за нея?


****


Коя си ти, Венеро?  Какво искаш от мен?

Извадих картите и ги наредих (подредбата очаквайте скоро, бел. авт). За всичките тези години, с които се занимавам с Таро, съм гледала на себе си многобройни пъти и винаги за мен гледането на себе си е било най-трудното нещо. Настъпва някакъв блокаж, който през годините съм намерила начин да отработя. Идват съмненията дали не виждаш това, което ти се иска и колкото и да практикувах и изучавах, те така и си останала.

Но този път – не. Беше най-лесното, най-лекото и най-недвусмисленото гледане, което някога съм правила за себе си.

И … неусетно, още дори да съм започнала дълбочинната интерпретация, научих първият си урок – Венера, това е възможността ясно да говориш на универсален език. Заради това толкова се прехласваме по Богинята и попадаме в клопката на нейните чарове. Тя знае най-дълбоките ни желания и успява някак да ги манифестира или вербализира, за да ги видим отвън. Огледалото на Венера не служи, за да може тя с часове наред да се наслаждава на собсената си хубост, а е инструмент, чрез който вижда хубостта около себе си, отразена в нейното лице. Добро начало, Венера, не си толкова самовлюбена и празноглава, колкото мислех, че си.
Следват карти, истинни, но вече известни на мен обстоятелства. Последната карта, която е за съвет, обаче, идва като гръм от ясно небе: 2 меча.
Не, не, не Райдърските Два меча, които са емоционален блокаж. С такава интерпретация бих ударила в стената отново и бих се върнала обратно. Двата меча в Кроули:

„Началото на процеса на анализ, те са чистите, ненасочени наникъде идеи на Асото, диференцирани и разделени в търсене на специфична цел.“ (астрологическа асоциация – Луна във ВЕЗНИ).

.pyreaus_tarot_thoth_Swords_two_full.. И посред тъмната нощ, аз разбирам, че явно съм предизвикана да играя игра – сама да оборя съзнанието и нагласите си по отношение на онези неща, които не харесвам, не приемам в другите и себе си. И вече го няма типичното ми отношение към проблема, което се изчерпва със Сатурновото „Това е положението, Пенке, преглътни го и продължи да си живееш“. Давам си сметка, че куп неща, които не харесвам, са били заклеймени като „лоши“ защото изобщо не съм ги сравнила с други. Притеснявала съм се за някои свои собствени черти и не съм се чувствала комфортно, защото не съм имала очи да погледна, че и другите ги имат.
Трети са толкова лесни за коригиране, че цялата драматична представа колко съм ограбена и колко несправедлив е бил животът, се сгромолясва, просто ей така, за минути.

Погледнах се в огледалото – игриви пламъчета в очите ми, които не бях виждала от много години насам. И сякаш, тя, Принцесата на подличностите ми, преди да седне на трона си след дълго отсъствие ми каза:
„Аз никога не съм искала да правиш хилядите неща, които си мислиш, че искам да направиш. Всичко опираше до въпроса да вършиш, това, което те кара да се чувстваш комфортно“.
И да, формулата е проста и да, чували сме я много пъти, но това беше първият път, в който наиситна почувствах, че тя резонира с мен. Често и живеем в илюзията кое чувстваме като комфортно и си мислим, че опитвайки се да утолим безкрайният глад на зейналите усти на страховете ни, ние се чувстваме комфортно. Но не е това комфортът, който тя имаше предвид. Не е комфортът на мезонетът в центъра на столицата, чрез който ще се страхувам (ужким) по-малко от бедността, не е комфортът да въртя петима на пръста си, за да се страхувам по-малко от самотата си. Доста по-голям лукс е, честно казано – да си намерил това, което резонира с висшата ти същност и с ясното виждане, че то е на една ръка растояние от теб, да си го вземеш. Да си отвориш очите за това, че не се борим един с друг за някакви ограничени количества от нещо, защото има всичко за всеки.
Поглеждам се отново в огледалото – нямам нужда от никого и нищо – Не, не, този път не го казвам в Сатурновия дух „умея да вися на бесилото и ако ми сложиш още едно, това изобщо не ме притеснява“ – нямам нужда от никого и нищо, защото считано от днес онова, което търсих у другите, намерих у себе си. Останалото е игра на пространството, в която се наслаждаваш на вътрешният си свят, отразен чрез външния.

Advertisements

Публикувано от

Iuno

utque erat et tellus illic et pontus et aer, sic erat instabilis tellus, innabilis unda, lucis egens aer; nulli sua forma manebat, obstabatque aliis aliud, quia corpore in uno frigida pugnabant calidis, umentia siccis, mollia cum duris, sine pondere, habentia pondus.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s