Тот серия: Медитация над 3 меча

Втората карта, паднала се на случаен принцип от серията ми медитации с Тот е Три меча. Сивотата на нейното измерение се забелязваше още в момента, в който погледнах през Вратата, която ме води в тези светове.

swords-3

Озовах се на напълно пусто, безлюдно място, на което не вирееше нито една тревичка. Почвата под краката ми представляваше сиви камъни със среден и голям размер и подобно на Малката Русалка, изпитвах изключителна болка само докато ходех по тях. Сигурна съм, че по краката ми имаше рани, но пейзажът тук беше толкова неблагосклонен, и пуст, че сякаш не допускаше изобщо да бъде променен по някакъв начин от кървавите ми следи – такива не оставаха изобщо. Небето над мен също беше сиво, въздухът трудно се дишаше, тъй като беше пълен със пепел. Всички улики сочеха, че някакво природно бедствие внезапно е преминало тук и е превърнало плодородната долина в тази пустош. Огледах се наоколо и при по детайлен оглед забелязах, че има остатък от древни руини близо до мен. Белотата на мрамора ги отличаваше и всъщност бяха лесно забележими сред всичката тази сивота. Отвъд тях лежеше пустинята – равна, тъмна, предсказуема. От другите три страни бях заобиколена от високи планини.

Паникьосах се – какво правя тук изобщо? От тук няма изход – помислих си. Объркана съм, не знам на къде да потегля. Сама и откъсната от Вселената съм – няма кой да ми подскаже верният отговор – няма тревичка, над която да лъхне вятър, която да мога да интерпретирам като знак от Висшият ми Аз, че това, което правя е градивно. Имам златна халка на пръста си и започвам нервно да я въртя.

Рефлектирайки над преживяното, си давам сметка, че това е първата алтернатива, над която сме изправени в тъгата си. Ние просто оставаме там, в това предверие, в което неблагосклонната съдба ни е донесла и не знаем накъде да потеглим и какво да правим. Умът ни е помрачен от преливащите чувства и хаотичните мисли. Макар това да е първоначалното състояние за всички ни, има хора, за които дилемата продължава цяла вечност. Да останеш тук, в това предверие, си е китайско мъчение, защото мозъкът ти никога няма да млъкне, той ще говори със сто гласа едновременно, ще напрегне всеки нерв от тялото ти и ще задържи това състояние докато не умреш от изтощение или докато не полудееш. От друга страна, по – добре от всякога разбирам колко е трудно да си далновиден в подобен момент, защото мисълта ти е изчезнала и друга се е появила в главата ти преди дори да имаш възможност да завършиш първата. Несъмнено ние преминаваме през такива състояния по житейския си път, но не се замисляме много над преживяното, първо, защото не можем, второ, защото преди дори да сме мигнали, се е включил защитният его импулс и вече сме насочили пръст срещу онзи или онези, „виновни“ за нашата болка. При това пътуване, обаче, имах възможността да остана за по-дълго и да наблюдавам по-обзорно това състояние отстрани.

И този път помолих Астралният си водач за помощ и той се появи. Посочи ми планините и ми каза, че трябва да потегля натам. Чак когато се доверих и се приближих, забелязах, че в планините има НЯКАКЪВ знак за присъствие – златни стълби с изискани бели мраморни парапети, които водят на някъде. Проходът нямаше да е и толкова суров, колкото си мислех първоначално. Тръгнах по стълбите и веднъж вече направила този избор, не можех да се отклоня от него повече. Пътят беше прав, само в една посока. Почти през цялото време духаше силен вятър в противоположната посока и трябваше да вървя срещу него, и то със затворени очи, за да ги предпазя от частиците прах, които бяха в изобилие наоколо (планините бяха покрити с абсолютно същите скали, с които бе долината, в която първоначално се намирах).
Стигнах до място, което много приличаше на Рая или поне представата, която имам за него. Навсякъде беше обляно в ярка светлина, която се заиграваше със златните инкрустации, които имаха всички мебели наоколо. Нямаше и следа от досадния прах и вятър. Седнах в обща трапезария, където имаше много хора, които се бяха събрали на групички и си говореха нещо. Аз все още не бях се интегрирала, защото ми беше първи ден и не знаех дори какво да правя. При мен дойде някакъв ангел (рус, облечен в бяло, но нямаше крила) и ми даде полагаемата ми дажба с храна, след което благо се усмихна.
Това място определено беше по-добро от предното, в което се намирах и си мислех, че съм достигнала до пиковата точка, разрешението в картата, тъй като това беше и пътят, който ми беше посочил астралният водач (а в предната медитация насоките му, макар и кратки, бяха незаменими). Разочаровах се доста, защото този псевдо-рай ми се стори доста посредствен. Усещането, което оставаше у мен е подобно на онова, което имам като видя ухилен сектант насреща ми. Времето на това място явно преминаваше по-бързо, така че сякаш бяха минали няколко дни, когато, на поредното хранене в общата столова, видях сянката на „ангела“ с вдигнат нож точно зад мен. Обърнах се и поисках обяснение. Той се опита да смотолеви нещо, едва ли не да ме убеди, че не е искал изобщо да ми посегне. Станах, обрах си нещицата и твърдо реших, че е време да си тръгна. Това ОПРЕДЕЛЕНО не беше мястото, което търсех и градивното решение в тази карта.

Това е втората алтернатива, пред която сме изправени, покосени в тъгата си. Тя е утешителната зона на комфорт – ясното усещане как вие определено не принадлежите на това място, не трябва да сте с този човек, той ограничава хоризонта ви, но продължавате да бъдете, защото единственият път, който познавате е този назад към онази Долина за умрели и луди, където в най-добрия случай намирате някой кокал, с който да разговаряте. Вие много добре знаете как да останете в зоната на комфорт ви ограничава и затваря хоризонтите ви, убива бавно мечтите ви и най-накрая ви води до апатия, тъй като в живота ви не е останало нищо искрено и вълнуващо. И след като доброволно сте поставили хомота на положението на зависимост, какво получавате? О, изненада, не е Вселенската награда „най-саможертвен човек в света“, а е … нож в гърба. Защо? Защото в тази алтернативна илюзийка и измислен свят, в който сте избрали да живеете, близостта де факто никога не е и никога няма да съществува. Има само меркантилни отношения, в които вие ще изиграете ролята на жертва и сте намерили своя използвач и мъчител. Това са земните „ангели хранители“, които „ви били помогнали да си подредите живота в най-тъмните моменти“

 Та .. питах въпросният „ангел“ на доста висок тон, да не кажа, че направо властно му се разкрещях „Къде е, къде го е оставил“. Той ми се правеше на нещо като мил хотелиер, който се опитваше да обуздае гнева на недоволен клиент, но просто не се получаваше. Аз пак го попитах „къде го е оставил“ (към този момент даже аз самата не знаех какво всъщност търся и искам от този … астрален индивид). Изведнъж го видях на масата … сърцето ми, от което излизаше синкаво-бяла светлина, сложено в блестяща златна клекта. Двама, подобни на упоменатия астрален индивид, тъкмо го бяха донесли и ходеха с блажени усмивки като надрусани и със затворени очи. Нямах време да изследвам дали НАИСТИНА  се надрусват, но мисля, че да – точно както земните „спасители“ на някакви окаяни хорица изведнъж сами се надрусват и се възхищават на величието си. Хванах си сърцето в едната ръка, другият багаж в другата и ядосано продължих, докато двамата дрогирани ме водиха при нещо като ръководителят на това място. На трон беше седнала жена с огромни размери, висока може би 30 и повече метра, силно напомняща ми на Висшата Жрица. Тя ми показа някакъв малък изход, през който се виждаха зелени планини и дъбрави,  и ми направи жест, който означаваше, че „когато съм готова, трябва да поставя сърцето на мястото си и да се хвърля през входа към непознатата земя (а честно казано, между тогавашната ми локация и въпросната повърхност имаше доооостааа метри надморска височина). Отворих клетката, взех си го и го поставих обратно в гръдния си кош без да се замисля и се хвърлих. Псевдо- раят се разпиля на хиляди малки парченца и пред мен се откри истинската картина – тази, която бях търсила.

Поех глътка въздух и за първи път се почувствах спокойна, пълноцена, пълна с живот, готова да посрещна превратностите. Планини, подобни на онези, през които по-рано бях преминала, ме чакаха напред, но вече за мен не беше проблем да измина цялото разстояние, което беше нужно, а и за разлика от другите, тези бяха зелени и пълни с живот, кореспондиращи с начина, по който аз се чувствах. Хвърлих се напред – тази смелост да посрещнеш с отворени ръце и доверие новите възможности донесе дългоочакваното разрешение и положителна развръзка на пътуването ми през тази тъжна карта.

И отново се озовах на някакво друго място, в малко, уютно помещение … а точно пред мен стоеше Той. Онзи, когото търся и за когото винаги мечтая. Хвана ме в прегръдките си и затанцувахме заедно страстен танц. Вече с пълно доверие можеше да опра глава в обятията му (и да знам, че няма да извади нож), защото не само телата ни, а и сърцата ни се докосваха и аз знаех, че той, на някое друго отдалечено място, някога е преминал през същите стълби, през които бях преминала и аз … и познава онези места, но и той, подобно на мен, не беше допуснал да бъде похитен, примамен и излъган и беше запазил своята индивидуалност. Това е истинският съюз – този, в който ти не намираш „половинката си“ (което предполага, че има някаква счупена част от теб, която трябва да бъде допълнена), а полярност, желаеща да докосне и да се слее с друга полярност, за да роди нещо трето, дълбоко трансформиращо и интензивно. Осъзнатост, позвоялваща да хармонизираме два много различни принципа. Точно в този момент най-силно усетих и Сатурновото и Везнишко влияние в тази карта, но на много висока октава – безпрецедентното доверие един между друг, честност и семплост на отношенията, благодарение на което и двамата ЗНАЕХМЕ, да ЗНАЕХМЕ, че това е траен съюз, който няма да рухне при първата житейска буря. Ходехме заедно по различни места, летяхме с парашути, сърцата ни станаха едно и когато пожелаехме, можехме да бъдем сиамски близнаци – просто ей така, за да можем още по-осезаемо да усетим близостта си.

.… and that’s the real deal, това е истинската любов, всичко останало е платно, върху което съзнанието рисува своята илюзия. Гледайте напред и нагоре и търсете дупката в платното на съзнанието, през която да преминете и да разкъсате булото, което крие тази Истина.

Advertisements

Публикувано от

Iuno

utque erat et tellus illic et pontus et aer, sic erat instabilis tellus, innabilis unda, lucis egens aer; nulli sua forma manebat, obstabatque aliis aliud, quia corpore in uno frigida pugnabant calidis, umentia siccis, mollia cum duris, sine pondere, habentia pondus.

4 thoughts on “Тот серия: Медитация над 3 меча”

  1. Много интересни медитации ти се получават! 🙂
    А, когато започваш, държиш ли картата пред себе си или просто си я представяш, докато си със затворени очи?

    Liked by 1 person

    1. Здравей! Принципно оставям картата пред себе си и я докосвам с едната си ръка – гледам да има някакъв физически контакт. Макар да мисля, че и без него може да се получи, ми се струва, че връзката е много по-добра, когато докосваш картата 🙂

      Like

  2. Благодаря, че споделяш своите медитативни преживявания, провокират ме към размисъл и допълвам собствените си смисли за картите. Докато четях историята за 3 меча, виждах етапите, през които преминаваме, справяйки се с дълбока скръб от загуба. Първо си опустошен, трудно ти е да дишаш, тясно ти е в себе си, идва ти да се разкъсаш, за да се освободиш от този капан; повтаря се ден след ден и ти трябва да направиш нещо. Второ, решаваш, че искаш да продължиш напред и само напред, без обръщане назад. Чрез разума избутваш сърцето; чрез рационализации, самовнушения, утвърждения, се опитваш да постигнеш мир в себе си. И тогава, стъпка по стъпка, стъпало след стъпало, успяваш да стигнеш до състоянието на „всичко е наред”, „чувствам се добре”, и ти е спокойно или поне вече можеш да дишаш. Смяташ, че си се справил и всичко е минало. Но! Трето, потиснатите чувства изплуват, една дума отключва спомен и повлича емоция, изскача сякаш от нищото, иззад гърба ти, и усещаш присвиване в сърцето си; заплаха, че изгубваш контрол, че май не си толкова добре и може да се сринеш много лесно. Не искаш това, искаш да предпазиш сърцето си и най-вече, да си го върнеш обратно. Досега си заобикалял трудните за понасяне емоции, подчинявал си ги с мисълта. За да не те боли, си се отказал да чувстваш и доброволно си предал сърцето си. Искаш си го? Тогава трябва да се изправиш пред емоцията, която избягваше, и да се пребориш с нея, да заявиш, че искаш това сърце, независимо от преживяванията в него. И когато постигнеш цялостност и сложиш сърцето в гърдите си и започнеш да чувстваш отново, идва четвърто – освобождението. За мен 3 мечове е преживяване на болката от начало до край с осъзнаването, че те боли, но че това е болката на раждането. Поздрави! Очаквам следващата ти медитация. 🙂

    Like

    1. Благодаря ти за коментара и подкрепата, Ани! Медитативните практики са наистина изключително полезни, за да можем не само да разберем на рационално ниво, но и на емоционално, значението на определена карта. И аз, след като започнах тази практика, се чувствам по-добре разбрала съответните карти.
      Поздрави,
      Тъндър

      Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s